ДЕНЯТ НА ТАТКО

 

Студеният вятър брули лицето ми, зачервява ми бузите и прави по-трудно изкачването по отрупания със сняг баир. Не е лош начин за разбуждане, особено когато трябва да се надигна от топлото легло в 6.30ч сутринта, за да бъда час по-късно в клас. Поне в дните, в които се събуждам и отивам навреме. Не, че обичам да закъснявам, но желанието да спя е по-силно от мен. Насън ми се случват всякакви чудеса и предпочитам да прекарвам времето си там, отколкото в класната стая с още двадесет и пет деца. Задружен клас сме, вършим много щуротии заедно, но понякога се чувствам като синигерче сред врабчета. Откъде ми хрумна това сравнение, не знам, но ще си го запиша в дневника. Не за първи път ми идват интересни идеи в ума докато изкачвам този дълъг, стръмен и хлъзгав от леда баир. Най-вече когато отивам на училище сама, както днес. Вървя бавно и си размишлявам. Мечтая си за всякакви осъществими и не толкова осъществими неща. Тази сутрин, например, ме е обхванала някаква необяснима тъга, а дори аз знам, че не е хубаво едно деветгодишно момиченце да е тъжно. Не е хубаво и това момиченце да мечтае да види татко си, но ето, такова е желанието ми днес. Представям си как идва усмихнат, грабва ме от чина и ме отвежда на далечно и интересно място. Без тетрадки и учебници, без шумни съученици и сърдити учители. Само той и аз. Статив, четки и бои, смях и нови истории, които слушам в захлас. С всяка стъпка в снежните преспи картините в главата ми стават по-ярки и истински. Усмихвам се, за първи път днес.

 Гледам през прозореца как отвън падат снежинки. Искам да изляза, да ги усетя, да се пързалям с шейна, а вместо това учителката ни разказва за древни времена. Чувам гласът ѝ отдалеч и не осмислям думите ѝ. Може би урокът е интересен, но не за мен. Няма да е изненада за никого, ако скоро бъда изтръгната от унеса си, бъда попитана за какво отново си мисля или какво си рисувам в тетрадката, вместо да внимавам в клас. Рисувам си снежинки, тихо ще отвърна.

–       Добър ден! Извинете, може ли Боряна да излезе за малко? – най-любимият ми мъжки глас ме приземява в класната стая.

–       Вие баща ѝ ли сте? – пита го учителката.

–       Да. Идвам отдалеч и нямам търпение да видя дъщеря си.

–       Добре, освобождавам я от този и последния час. Забавлявайте се! – вече чувам всяка дума и виждам усмивката, появила се на лицето на хубавата ни учителка.

–       Благодаря! – изричаме в един глас с татко. За секунди пъхвам учебнк и тетрадка в чантата си и се озовавам в коридора.

 

–       Борче, здравей! – чувам в ухото си, докато татко ме прегръща. Убедена съм, че няма по-щастливо момиченце от мен на света в този момент!

 

–       Здравей, тате! Защо се забави толкова? Къде ще ме водиш? – подскачам радостно, а той се смее на валящите въпроси.

 

–       Бавят се влаковете, не аз, и отиваме на едно тайно място. – звучи загадъчно, но хващам доверчиво ръката му и се запътваме към заснежения баир. Слизането ми по него няма да е самотно.

 

  Тъмнината вече е обхванала малкото градче. Улици и тротоари, градинки и покриви са изчезнали под натрупалия сняг, който отразява бледата светлина на малкото работещи улични лампи. В малката бяла къща, в малката стая с бели стени, седнали на дюшека на дървеното легло с пружина, си хапваме с татко. Две кутийки, пълни с малки кренвирши с грах, и две филийки хляб са най-вкусната  вечеря. Тишината я нарушават само съседските кучета, които лаят от време на време по случайни минувачи.

–       Тате, нека да остана тази нощ при теб! Нали обеща да ме нарисуваш? Как ще стане, ако не ме виждаш? – започнах отново с въпросите и молбите аз.

–       Мама ще се сърди. – начумерва се той.

–       Няма. Утре ще я прегръщам и нея много и няма да се сърди. – абсолютно убедено отговарям аз.

–       Добре, само тази нощ. Ще ти нарисувам най-красивата картина и ще ти разкажа още някоя история.

–       От последното ти пътешествие?

–       Да. Връщам се от пътешествие в Балкана.

–       Мен кога ще ме заведеш там?

–       Когато пораснеш и не питаш никого.

–       Обещаваш ли?

–       Обещавам!

–       А ще ме научиш ли да рисувам като теб?

–       Ти си моя дъщеря, сигурен съм, че имаш този талант. Само опитай!

–       Хм, с твоите четки ще опитам. Те сякаш са вълшебни. Виж всички тези цветя, морета, мостове и всичко останало.

–       Някой ден ще рисуваш по-добре от мен!

–       Толкова вярваш в мен?

–       И много повече!

–       А утре ще ми покажеш ли къщата, която строиш?

–       Стига да ми обещаеш, че някога ще напишеш стихче за мен. – сините очи на татко ме поглеждат дяволито.

–       Обещавам. А разказ искаш ли?

–       Искам. Много мигове с теб също искам, момичето ми!

–       И аз, тате. Можем да си ги откраднем! – ред е на дяволчето в мен да се обади.

–       Кради си мигове, но нищо друго! Чакай, имам един подарък за теб... ето го! – в ръцете ми се озовава малък електронен ръчен часовник. Истинско съкровище! Благодарността ми е една силна прегръдка. – Имам и по-голяма изненада за теб, но утре, след като видим къщата и преди да те заведа при мама.

–       Каква е, каква е?

–       Нетърпелива, както винаги! Дели те само една нощ от една мечта. – татко се усмихва и ме щипва по нослето.

 

–       Борче, събуди се! – чувам любимият глас и скачам стресната в леглото. Оглеждам стаята с бели стени. В ъгъла няма картини. И мечтата, наречена пиано, я няма. Къщата, в която е бялата стая е нова, но не е от татко. Поглеждам ръката си, на която има само белег от електронен часовник. Отварям тетрадката, която лежи на нощното ми шкафче, и виждам стихчето, което написах снощи. За него. Поглеждам през прозореца, но вместо падащи снежинки в очите ми блесва жаркото юлско слънце. Прегръщам снимката, поставена в рамка, на младия красив войник. Сълзите ми капят за най-любимия рожденик, за когото днес няма да купим торта. На дървеното легло, без пружина, днес съм сама. Татко отдавна го няма.

 

 

12.07.2025 Борчето, Тенерифе