Паричката

 - Изчакай ме тук. Няма да се бавя много, обещавам. - беше казала Мама и Калоян я чакаше вече час да излезе от "Малкият театър", където имаше среща с режисьора на новото представление. Като едно послушно, добро момче, той си разглеждаше големите портрети на актьорите по стената на славата пред театъра, броеше ги и си измисляше разни игри, за да не скучае. Момче с неговата фантазия трудно можеше да скучае, в каквато и да е ситуация. Майка му го намираше на невероятни места и често го сварваше да си говори с въображаемите си приятели. Все се надяваше, че ще израсте този период, че те ще си отидат от самосебе си, но очакваният момент все не идваше. Най-честият гост в къщата им и неизменен другар в игрите на Кало беше Гого. Мама имаше усещането, че някой ден това момченце ще се материализира пред очите ѝ. Знаеше толкова много за него, че ѝ се струваше невероятно да е само във фантазията на сина ѝ. Отдавна посещенията при психолози бяха прекратени, нямаше полза от тях. Гого и компания не искаха да си тръгнат от живота им. Понякога дори си мислеше, че ще ѝ липсват, ако това се случи. 

Калоян почувства жажда и тръгна бавно по тротоара към магазинчето, откъдето често си купуваше любимият кайсиев сок. Подхвърляше монета от левче в ръцете си, подскачаше и си тананикаше. Беше ловък и с бързи реакции, но въпреки това паричката му се изпълзна и се затъркаля надолу по плочките. Той подтичваше след нея, но тя се оказа по-бърза. Прескачайки всички дупки, накрая се блъсна в едно стъпало и спря, издрънчавайки на цимента. Момчето се наведе усмихнато да си я вземе, но видя как нечия чужда малка ръка го изпреварва.

- Хей, дай си ми паричката! Моя си е! - пресегна се Калоян към непознатата детска ръка.

- Аз си я намерих, за мен си е! - отвърна звънък момичешки глас, чийто притежател скри монетата в дясната си ръка.

- Значи, ще ме оставиш без сокче! - констатира с тъга момчето и седна на второто стъпало, оглеждайки с любопитство черните дълги коси и изпокъсани дрехи на момичето.

- Майка ти ще ти купи сок, не плачи! На мен нямаше кой да ми купува!

- Нямала си мама и татко? - без да се замисли, че говори в минало време я попита той.

- Имах, но не се грижеха за мен. Пияници са и двамата. Всеки ден чакаха да изкарам пари навън, за да имат за пиене. На мама все не ѝ стигаха за мляко за братчето ми и ми се караше, а после го оставяше да плаче и сядаше на терасата да пие. Татко скитосваше с приятели и приятелки, а щом се прибереше ме биеше, крещейки, че не става нищо от мен и щом не нося пари, няма да ям.

- Все още ли са така?

- Днес плачат за мен, но не вярвам от утре да спрат да пият. Може да си имат друго момиченце някога.

- А ти как се казваш? Аз съм Калоян.

- Тина се казвам. Ти как ме виждаш? Днес цял ден хората ме подминават, а ти спря заради паричката и ме видя.

- Както виждам и татко, и Гого, и други приятели.

- Не ги познавам твоите приятели.

- Мама казва, че само си ги измислям.

- И татко си ли измисляш?

- За него тя и докторите казват, че ми е много мъчно, за това си мисля, че е с мен и му говоря. Не разбират, че наистина разговаряме, съветва ме и ме пази.

- Сега тук с нас ли е?

- Да, и каза, че му е много мъчно за случилото се с теб. Какво се е случило? Цялата си в червено! Това кръв ли е?

- Кръв ли? Къде?

- Ето тук, по главата ти! И ми се струваш някак крива...

- Кало, какви ги говориш? Не съм крива! Много ме заболя главата когато паднах, но вече съм добре. Нищо не усещам. Ако ще ме обиждаш, махай се!

- Няма да се махам. Ще помоля мама, когато дойде, да ти помогнем...

- Ще ми дадете парички и ще се прибера с пълен джоб вкъщи, за да не ме бият днес? - с надежда прошепна Тина.

- Не, ще...

- Калояне! Защо не ме чакаш пред театъра? Аз какво ти казах? - високата фигура на Мама се надвеси над седящото момче.

- Мамо, мамо, това е Тина. Тя е боса! Хайде да ѝ купим обувчици, че у тях ще ѝ вземат всичките парички!

- О, не! Сега пък Тина! Всеки ден някой се появява. - Мама хвана ръката на Калоян. - И това левче на стъпалото твоето ли е?

- Не е на стъпалото, мамо, а в ръката на Тина. Тя ми го взе. Май е по-жадна от мен. Тина, кажи ѝ!

- Хайде, тръгвай! Твоята Тина не мога да я чуя.

- Права е, Кало. Тя няма да ме чуе. Не иска. - уверено и с по-силен глас каза Тина, подтичвайки след момчето и Мама. - Когато разбере, че не я лъжеш, кажи ѝ, че имам братче. Само тя може да го спаси. Не тъгувай за мен, но трябва да тръгвам.

- Недей, Тина! Остани, моля те! - задърпа се Кало. - Тъкмо си намерих приятелка и искаш да ме оставиш!

- Остави я, щом иска да си върви. Ти се качвай в колата, че закъсняваме за обяда с баба ти! - заповяда Мама, отваряйки вратата на автомобила.

- Мамо, ти не разбираш! - разплака се Калоян. Тина и татко казаха, че е време да ми повярваш, за да помогнеш на братчето ѝ...

- Не намесвай отново баща си, моля те! Стига! Вече две години се опитвам да ти обясня, че го няма, не можеш да разговаряш с него, защото е...

- Тати не е звездичка на небето, мамо! Не е! - Калоян се тръшна сърдито на задната седалка и захлупи лице в ръцете си.

Всяка събота Калоян и Мама обядваха в дома на баба Митка, единствената, която вярваше в историите на внука си. Мама не искаше да приеме доводите на възрастната жена, че е възможно едно деветгодишно момче да вижда и чува неща, които възрастните не разбират или не могат също да усетят. В началото баба Митка се забавляваше, казвайки, че всяко дете си има въображаеми приятели и с годините те изчезват. Единственият ѝ син катастрофира преди две години и тя намери утеха в грижите за внука си и започвайки да му вярва когато той ѝ разказваше за татко си. Като ѝ припомняше случки от детството на загиналия мъж, за които нямаше как да знае, освен от самия него, жената прегръщаше с любов и благодарност милото си малко момче. С времето повярва, че щом Калоян е с нея синът ѝ също е там, с тях. Мама пък твърдеше, че все някога може да са му разказвали за баща му като дете и упорито не приемаше, че мъжът ѝ се навърта наоколо. Като дух. Намираше начини да разсее Калоян с други неща, с различни игри и забавления. Вземаше го често със себе си в театъра, за да насочи мисълта му другаде. Правеше всичко възможно да излекува детето си, вярваше Мама.

Мусаката на баба беше много вкусна. Както са вкусни винаги нейните гозби. Тримата вече няколко часа играеха на "Не се сърди, човече" насядали на мекия мокет в хола, с пълни стомаси, смеейки се задружно и правейки се на сърдити когато някой загуби играта. Победите на Калоян бяха с две повече от тези на любимите му жени и беше на път да отбележи трета когато Мама се вторачи в телевизора и усили звука.

- ... Малкото момиче е намерено мъртво на поляната пред блока. Тина е живеела на четвъртия етаж с родителите и малкото си братче, откъдето е паднала. Съседи разказват, че често са чували крясъци и детски плач от апартамента на семейството, но никой не се е месил, защото бащата има агресивно пиянство. Тина е била принуждавана да проси по улиците, като най-често граждани са я виждали на стъпалата на една стара сграда недалеч от "Малкият театър". Разследва се възможно убийство.

Мама извади от джоба си паричката, която беше дала сутринта на Калоян. Завъртя я между пръстите си, а горчивите ѝ сълзи закапаха по нея.

- Кало, искаш ли да купим обувчици на Тина? - едва промълви Мама.

- Да! - силно я прегърна момчето.

- А искаш ли да си имаш братче?

- Благодаря ти, мамо! - зарови разплаканото си личице в рамото ѝ Калоян.

26.07.2022 Ким Джаксън/Боряна Христова