Лана обичаше тишината на нощта. Обичаше да остава насаме с мислите и заниманията си. Обичаше да чува в далечината как майка ѝ трака с прибори в кухнята, музиката от стаята на брат си и гласовете на спортните коментатори, които всяка вечер обсъждаха някой любим на баща ѝ спорт. Всички тези шумове даваха на Лана спокойствието, че не е сама и не ѝ пречеха да се потопи в света на някоя книга или да изразява собствените си мисли, чувства и фантазии, заключвайки ги преди сън в една тайна папка в компютъра си. Все още не беше готова да сподели тази папка със света. Всъщност, само един човек знаеше за нея, но той не можеше да я сподели с никого. Вече не.
Въпреки, че тази нощ не беше като никоя друга, Лана я прекарваше както обикновено - сама в таванската си стаичка. Искаше да се абстрахира от всичката врява навън, от непрестанното звънене на вратата, от малчуганите, които повтаряха неуморно: "Лакомство или пакост?" Само до преди две години тя беше част от цялата магия на празника и трескаво си избираше, а майка ѝ шиеше, всякакви чудновати костюми, с които да смае всички в квартала. Вещиците държаха първенството в предпочитанията ѝ за превъплащения. Въображението ѝ работеше на пълни обороти, за да бъдат костюмите все по-оригинални. Не и тази година. Не я трогнаха молбите нито на майка ѝ, нито на приятелите ѝ. Не искаше костюм, не искаше страшни истории, не искаше да пали тикви, с които да украси градината и терасата си, не искаше да плаши хората, нито да си "краде" лакомства. Пакостите също не я блазнеха, а това беше в минус за другите деца, които щяха да се разминат с най-забавната част - да изцапат нечия кола, да счупят нечий прозорец или да се промъкнат в нечий дом и да изстискат нечия паста за зъби. Без Лана нямаше да е същото. Тя самата го знаеше, но нищо не можеше да я накара да се включи в общото веселие. Почти нищо. Не защото вече не се чувстваше дете, а заради свитото си от болка сърце. Колкото и другите да обясняваха, че разбират тъгата ѝ, никой не беше на нейното място. Тя и не желаеше някой да бъде. Копнееше само за усамотение и спокойствие. Особено в нощ като тази когато всичко беше възможно."Освен приятелчето ми отново да се усмихне." - мина предателска мисъл през ума на раненото момиче.
Изведнъж вратата се отвори с трясък и в стаята връхлетя десетгодишен Супермен.
- Аз съм твоят герой. Как да ти помогна? - разпери пелерината си в готовност за полет той.
- Не можеш да помогнеш този път, Малчо. - отряза го собственичката на стаята.
- Ее, много си лоша - седна сърдито на земята братчето. - Не съм Малчо, а Супермен!
- Добре, добре, Супермене мой. Само, моля те, отлети нанякъде, да помагаш на някой друг. Аз ще се спасявам сама.
- Няма пък! Щом на теб не мога да помогна, как да помагам на другите? И кой ще ме вземе насериозно и ще ми даде лакомство, щом ти не искаш?
- О, такава била работата, значи. Ей там, на масата, имам пакетче с лукчета. Цялото го вземи, ако искаш. И успех със съседите. Дано са по-добре настроени от мен! - усмихна му се Лана.
- Ще изляза от къщи само с теб! Нали знаеш, че герой като мен не може без Лана? Ако дойдеш ще ти дам половината от моите сладки неща. - дяволито я погледна малкият Супермен.
- А ти, героят, нали ми помниш цялото име?
- Хайде, сестра ми, не увъртай. Кой вече помни, че си Светлана?
- Да, и то благодарение на лудостта ти по тоя хвъркатия.
- Ох, приятелите ми ще оберат всички вкусотии докато те уговарям!
- Не те карам да ме уговаряш и да ме чакаш! Нямам и какво да облека. Нали не искаш виждайки ме, хората да разпознаят теб?
Супермен огледа набързо малката стая. Не видя нищо интересно, освен белите чаршафи на леглото на сестра си. Сети се, че тя само с такива обича да спи и се запъти към гардероба ѝ. Извади един чист чаршаф оттам и ѝ го подаде.
- Ето, ще бъдеш един симпатичен женски Каспър. Кажи "Да"!
- Това поне е лесно, хитрушко. Добре, съгласявам се, защото иначе няма да ме оставиш на мира. Ще дойда само за малко, обаче.
След няколко минути майката на Лана ѝ подаде прекроения чаршаф. Имаше си две дупчици за очите, ръкави и я покриваше цялата. Предимство си беше ниският ръст на тийнейджърката. Тя се превърна в Каспър за радост на тичащият из хола Супермен и утеха за родителите, които не спираха да се тревожат за състоянието на дъщеря си.
- Анди, много се радвам, миличък, че успя да придумаш сестра си да дойде с теб и да се разсее. Само не се бавете много! - помоли загрижено майка им.
- Мамо, не съм Анди, а Супермен, забрави ли?!
- Извинете, господин Кларк! Грижете се за сестра си и се приберете скоро!
Лана вървеше по шумната улица хванала брат си за ръка. Не вярваше, че той успя да я накара да излезе. Наблюдаваше всички тези весели деца, превърнали се за една нощ в чудовища, зомбита и вампири, нямащи страх от нищо. Хубавото беше, че никой не знаеше, че тя е Каспър. На заговарящите я само кимаше и отминаваше. Пред вратите на дружелюбните възрастни съседи оставяше малкият супергерой да се изявява, а тя само отнасяше кошницата с лакомства. Усещаше я все повече да тежи в ръката ѝ. Около час след началото на обиколката в квартала Анди вече беше отегчен, че никой не им отказва да даде бонбони и не могат да вършат пакости. Разпозна в един пират свой приятел и хукна да обикаля с него, обещавайки на сестра си, че скоро ще се прибере вкъщи.
Останала сама и без товара на кошницата, Лана седна на пейка под едно дърво. Навсякъде по поляната около нея бяха разпръснати светещи тикви, които зловещо ѝ се усмихваха. Във всеки друг момент цялата обстановка би я вдъхновила за някоя страшна историйка, която да заключи в папка в компютъра си, но днес нямаше настроение за това. Тъгата отново я обземаше, а нямаше сила да стане от пейката. Споменът за щастието на най-добрия ѝ приятел по време на Хелоуин не даваше мира на сърцето ѝ. Можеха още толкова щуротии да извършат заедно в този ден, още толкова страшни филми да изгледат и още толкова нощи да прекарат на гробищата, но живи и заедно.
Нещо бяло спря пред Лана. Тя вдигна поглед нагоре и видя две черни дупки на бял фон. Първата ѝ мисъл беше, че някой е сложил голямо огледало пред нея и вижда себе си в него. Когато, обаче, бял ръкав се протегна, сякаш подава ръка за поздрав, тя осъзна, че друг Каспър нарушава уединението ѝ. Не само нямаше време да се уплаши, но и срещата ѝ се стори комична.
- Мечтала съм да срещна свой двойник, но не точно такъв. Здравей, адаш! - подхвана тя разговор с новодошлия, но той само ѝ се поклони и направи знак с ръка за разходка.
- Хм, много си странен. Не ми говориш, вероятно за да не те позная, но искаш да се разхождаме. Да ти вярвам ли? Всъщност, момче ли си или момиче?
Огледалният Каспър направи знак през бялата си мантия, също чаршаф вероятно, че е първото.
- О, момче си, значи. Мама ми е казвала да не ви вярвам, но странното е, че с теб от първата минута се усещам спокойна. Добре, доверявам ти се, но нека се разхождаме сред хората. - предложи Лана, а спътникът ѝ кимна в знак на съгласие.
Вървяха бавно из познатите улици на квартала. Около тях тичаха и се смееха малки хора зад маски, а по-големи човеци ги наблюдаваха да не се изгубят или отваряха домовете си за тях. Във въздуха витаеше веселие, но и някакво трилърско усещане. Сякаш всеки момент празникът щеше да се превърне във филм на ужасите. Момчето Каспър мълчеше и само сочеше най-интересните сцени, на които да обърне внимание доверилото му се момиче. То в един момент не издържа на мълчанието му и реши да го провокира да говори.
- Защо спря до мен, щом не ти се говори? Само защото съм и аз Каспър?
- Не, защото те усещам близка. - Лана се стресна от отговора и спря да се движи. Не беше сигурна чу ли познат глас или всичко бе само в главата ѝ.
- Ти... ти... говориш като най-добрият ми приятел!
- Откъде знаеш, че не съм той? - през смях отвърна другият Каспър и Лана видя как бялата му мантия се раздвижи.
- Защо ми се подиграваш? - сърдито отвърна тя и усети предателски сълзи по бузите си.
- Не ти се подигравам, Лана, успокой се. Идвам с добро. Ела, ще ти покажа. И не се страхувай!
- Знаеш ми името?
- Разбира се... Ела с мен.
Две бели духчета тръгнаха едно след друго към близката горичка. Вървяха сред дърветата мълчаливо и докато се осланяше на лунната светлина, проникваща между клоните, за да не се блъска във всяко дърво и да се спъва във всеки камък, Лана забеляза с каква лекота се движи придружителят ѝ. Сякаш не стъпваше по земята, а летеше. Реши да не се паникьосва и се остави да вярва, че всичко си има логично обяснение. Когато стигнаха средата на горичката и се озоваха на малката полянка тя въздъхна поуспокоена.
- Добре, че тази нощ, като по поръчка, има пълнолуние! Не знам как иначе щях да ти се вържа на акъла и да мина през гората. Винаги се чудя по филмите защо го правят. - въздъхна Лана.
- За да има повече напрежение и да се стряскат глупачета като теб. Помниш ли как крещя и се опитваше да избягаш, а леглото зад нас ти пречеше, когато за първи път видяхме Майкъл да се превръща във върколак в "Трилър"? И аз виках, но ти...
- Какво?! Майкъл, "Трилър", аз и ти?! Какво ми говориш? Кой си ти? И откъде знаеш как съм реагирала? - Лана беше ужасена от чутото. Оглеждаше се трескаво по огрятата от Луната поляна, сякаш някой можеше да дойде и да ѝ помогне. Не знаеше какво да мисли и как да действа. Не знаеше дали има смисъл да крещи или да хукне да бяга обратно през гората. През ума ѝ се стрелкаха всякакви бързи мисли, коя от коя по-налудничави. Накрая реши, че това е някой познат, който е решил да си направи кошмарна шега с нея.
- По-скоро бих нарекъл шегата ми трилърска. - с лек смях подхвърли Каспър.
- И мислите ми ли четеш? Казвай бързо кой си, че вече не е смешно! - Лана тръгна към него с намерение да махне наметалото, чаршафа или каквото там си беше сложил този лош шегаджия.
- Добре, извинявай! Не исках да те плаша. Дойдох да те успокоя и да си поговорим. - дръпна се назад той. - Ето, свалям покривалото. Моля те, не се стряскай! Знаеш, че те обичам и не бих ти навредил! - Каспър свали бавно бялото наметало докато говореше и то тупна изоставено на земята. Луната освети очертанията на едно малко добродушно духче, което се усмихваше и гледаше с любов приятелката си. Не смееше да я доближи и се рееше волно из въздуха на прилично разстояние. А Лана се строполи разплакана на тревата.
- Не вярвам, не вярвам! Ти не си моят Ангел! Не може да бъде! Ачи вече го няма, аз си въобразявам. Не вярвам! - не спираше да повтаря и да плаче тя.
- Аз съм твоят Ачо. Знаеш, че не съм като другите момчета. Знаеш, че си държа на думата и щом съм ти обещал, че и смъртта няма да ни раздели, значи така ще е. Много мислих как да дойда при теб и да си побъбрим, да ти кажа да си спокойна за мен и да не плачеш, и ето, какъв по-добър случай от Хелоуин? Нашата любима нощ в годината. Не се ли радваш да ме видиш, Лана?
- О, радвам се, много се радвам! Искам да те убия от радост... Извинявай, вече не можеш да бъдеш убит! Ама, как можа да дойдеш така и да ме стреснеш? За толкова смела ли ме мислиш? - Лана се изправи, размахваща юмруците си към своя Ачо. - Виж, знаех, че от теб мога да очаквам всякаква дивотия, но не и да ме плашиш когато вече те няма.
- Има ме, не виждаш ли? Не можеш да ме пипнеш, но можем да си говорим. Не съм ли по-симпатичен и безопасен в това състояние? Ок, няма да те дразня повече. Дойдох, защото на мен също ми беше тъжно, че не можахме да се разделим. А и така се затвори в мъката си, че не можех, до сега, да пробия стената и да вляза в сънищата ти. Имам толкова много да ти кажа...
- Кажи ми първо, болеше ли те накрая? - с малко по-спокоен тон и с желание да се възползва от ситуацията го попита Лана.
- Нямах време да усетя болка. Натресох се в багажника на онази кола съвсем изневиделица и за миг всичко се промени. Преди да усетя какво точно се случва видях отгоре тялото си на шосето, смачканото колело и тичащият в паника към мен шофьор на автомобила. Крещеше ми защо така вземам завоите и какво ще прави той сега! Не знам дали чакаше да му отговоря... Бързо се насъбра много народ, завиха сирените на полицията и Спешна помощ и останалото го знаеш.
- Да, знам го... Две години, а още не осъзнавам, че се случи и няма да те прегърна вече. Извинявай, че не дойдох на погребението, но не бях в състояние.
- Знам. Бях през цялото време с теб и се опитвах да ти внуша спокойствие. На родителите си също.
- Бил си с мен?
- Разбира се. Постоянно съм с теб. Напоследък по-малко, защото вече ми дават нови задачи, но често съм с теб. Особено когато си сама в стаята си, и когато пишеш, и когато спиш...
- Ще ме чакаш ли докато дойда?
- Ще те чакам в следващият ни живот, Лана. Там ни предстоят нови изживявания, нов опит. - гласът на Ангел започна да заглъхва и духът му се понесе бавно над поляната.
- Къде отиваш сега? Постой още малко! Имаме толкова много да си кажем, да си спомним. Искам да усещам присъствието ти още и още. Моля те, Ачи, не си тръгвай отново от живота ми!
- Няма да ме виждаш, но ще продължа да бъда с теб. Особено насън. Ще ме усещаш и наяве. Ще чуваш в сърцето си моят глас когато трябва да вземеш важно решение. Ще ти бъда вдъхновение и ще черпиш сила от спомена за мен, за да се справиш с този живот. Обичам те! Време е да се събудиш...
- И аз те обичааам! Чакааай!
Лана скочи с крясък в леглото си. Сълзите ѝ се стичаха по лицето и тя ги изтри с белия си чаршаф... Вече знаеше как ще се маскира за Хелоуин, най-любимият ѝ празник.
21.10.2021 Ким Джаксън
Коментари
Публикуване на коментар