Да бъда като Левски

 Името ми е Васил. Не само царствено, това име е много важно в родината ми. Когато бях малък, наистина малък, не го харесвах. Все молех майка ми да ме прекръсти с някое модерно име, като Мартин или Даниел. А тя се усмихваше и ми казваше, че един ден ще се гордея с името което ми е избрала. Понякога ми разказваше за Васил Левски, на когото ме е кръстила, но аз нацупено ѝ отговарях, че не е трябвало да ме кръщава на някой, който е живял толкова отдавна, и че героите днес са други.

Когато тръгнах на училище класната ми, която ни преподаваше и музика, бързо откри, че имам хубав глас и ме записа в хора. Често се изявявах като солист на различни песни и сцената на читалището ми стана като роден дом, а притеснението, че всички погледи от публиката са вперени в мен скоро се изпари. Покрай началото на певческата ми кариера започнах да забелязвам момичетата. Да, от толкова ранна възраст. По-точно, те първи забелязаха мен. Усмихваха ми се, шушукаха си когато минавах покрай тях. Един ден Яна, дребосъчката която седеше два чина зад мен, се приближи, погледна ме втренчено и каза: "Знаеш ли колко са ти сини очите? Точно като на Левски!" Засмя се и изчезна. Останах загледан смаяно след нея. Когато се прибрах вкъщи включих набързо лаптопа си и изчетох всичко, което намерих за важния си съименник. Вечерта попитах майка ми защо толкова малко ми е разказвала за Дякона.

- Беше малък, не всичко щеше да разбереш, а и не искаше да ме слушаш. - отговори ми мама, учудена от внезапния ми интерес.

Няколко месеца по-късно ме избраха за ролята на Апостола в едно училищно представление. Отново Яна беше "виновна" за това, говорейки на всички колко приличам на него. Справих се с ролята си добре. Едва сдържах сълзите си накрая, когато ме водеха към бесилото, но си повтарях наум, че той не е плакал в последните си минути. Искал е да го помнят силен и смел, такъв вече исках да бъда и аз. В четвърти клас взех първото си самостоятелно решение. Започнах да се занимавам с лека атлетика. Оказа се, че ми се отдава. Треньорът беше много доволен от мен и след година започна да ме праща по различни състезания. Ето ги, стоят си все още медалите ми на специалната секция в детската стая. Бронзовият от областното състезание в Пловдив, от пети клас. Двата от републиканското в шести и седми клас - единият сребърен, другият златен. Не бих могъл да ги изредя всичките, а и не е хубаво да се хваля. Бях, а и все още съм, най-добър в бягането с препятствия и тройният скок. Тази година целта ми е победа на Олимпиадата. Мисля, че 19 години са добра възраст за да покажа, че и аз мога да направя Лъвски скок, макар и в мирно време, на стадион и върху пясък. Да накарам българите да се гордеят с мен и името ми, а чужденците да слушат нашият химн.

Винаги съм обичал да чета книги. Да пътешествам така по света и да се уча от живота на великите хора. Книгите ми дадоха още една идея как да бъда като Левски. Амбицирах се много да уча, да се усъвършенствам и един ден да предавам знанията си на новите поколения. Да водя бъдещите деца на странстване из историята на България, да ги запознавам с нашите истински герои, да посявам в тях гордост от миналото ни и надежда за бъдещето. Да знаят, че и те могат да бъдат герои на своето време. Да правят важни и велики неща, за да оставят добра диря след себе си.

През всичките ми ученически години Яна беше до мен. Винаги ми се усмихваше от първия ред в читалища и зали, докато пеех. Подкрепяше ме на стадионите докато тичах и вземах медали, които посвещавах на нея. Учехме заедно, пишехме заедно, ще кандидатстваме заедно в учителския институт. В очите на Яна аз съм безстрашният Левски, който обича родината си, прославя я по света и ще гради бъдещето си в нея и заради нея. И заради нашите деца - моите и на Яна.

Аз съм Васил и искам да бъда като Левски.

19.02.2021 Ким Джаксън