По изгрев

 Тамара затръшна, без да иска, силно вратата на излизане. Превъртя ключа в ключалката два пъти, за по-сигурно. Не живееше в най-безопасната и сигурна кооперация в света, все пак. Четириетажната сива и стара сграда беше убежище на всякакви хора, някои от които не се спогаждаха особено с обществените норми и порядки. Въпреки това помежду си всички се познаваха, бяха любезни един с друг при среща, а някои дори си помагаха при нужда. Независимо от топлата и дружеска съседска обстановка никога не се знаеше кой е дошъл на някого на гости и какво можеше да му хрумне да стори на този непознат някой. Само преди няколко дни неизвестни и нагли крадци бяха влезли в дома на баба Стойна от първия етаж. Наложи им се да се задоволят само с малката пенсия на бедната жена, но причинения стрес и уплахата никой не можеше да ѝ заплати, въпреки че всички съседи се включиха с финансова помощ, кой с колкото можеше. А някои съседки, като младата учителка Тамара, навестяваха баба Стойна всекидневно дори само за компания и утеха. Надяваше се никога на никого да не му хрумва да влиза неканен в дома ѝ, за това и след случката се снабди с блиндирана входна врата и алармена система. За последното не спираше да увещава и пострадалата си комшийка, но тя не искаше и да чуе за пищящи устройства. В началото Тамара не искаше да наеме квартира тук заради липсата на асансьор в сградата, но двустайният тавански апартамент толкова много ѝ хареса, че накрая се съгласи. Хазяинът пък много хареса новата си наемателка и вече втора година, всеки месец, вместо да увеличи намаляваше сумата ѝ за плащане, измисляйки си различни причини. Понякога я канеше и на среща, но Тамара винаги отклоняваше поканите му. Чаровната ѝ усмивка помагаше хазяинът да не се обижда от отказите. С течение на времето на младата жена вече не ѝ правеше впечатление всекидневното качване и слизане по стълбите. Дори започна да ѝ харесва тази импровизирана гимнастика, особено сутрин. Все по някакъв начин трябваше да се поддържа красивата ѝ фигура, а това нямаше как да се случи с местене от бюрото на класната стая в колата, а оттам в удобното голямо легло в жилището, което си беше само за нея. Фитнесът не беше опция за срамежливата и затворена натура на Тамара. И малко след песента на третите петли в тази необичайна неделна утрин, тя затича въодушевено надолу по стълбите. На площадката между трети и втори етаж забави ход и усмивката ѝ се стопи когато чу познат тих глас от ъгъла.

- Госпожице Алексиева, Вие ли сте?

- Аз съм, Сара. Добро утро. - отвърна учителката. - Отново ли спиш тук? Къде е батко ти?

- Добро утро, госпожице. - размърда се Сара. - Батко е у дома, но не е сам. Знаете, поредното момиче... За да не им се пречкам си взех одеалото и няколко неща и дойдох на стълбите. Още никой от съседите не ме е видял.

- Защо не дойде у нас? Казвала съм ти, че можеш да ме потърсиш винаги когато имаш проблем, независимо колко е часа. Ще настинеш тук. Освен това знаеш в какъв блок и квартал живеем, не бива десетгодишно момиче да е само извън дома си нощем. Ще поговоря отново сериозно с брат ти. 

- Недейте, моля ви! Ще ми се кара отново след това. Може би си мисли, че винаги идвам у вас.

- Винаги? Излизаш ли по-често през нощта отколкото предполагам, Сара? - попита Тамара със загрижен глас.

- По няколко пъти в седмицата. - отвърна засрамено момичето.

- Разбирам. А гладна ли си? Не знам дори защо те питам, знаейки отговора. Искаш ли да дойдеш с мен? Ще закусим заедно край морето, посрещайки слънцето.

- Ще дойда. - развълнува се Сара. - Днес ли е Джулая Морнинг, за който при последната ни среща ми разказахте?

- Да, сега е Джулая. - отвърна с усмивка Тамара и хванати за ръце двете продължиха по стълбищата надолу.

Сара живееше на третия етаж, точно под жилището на Тамара. Настаниха се заедно с брат ѝ Васил месец след учителката. Момчето беше поело попечителството и грижите за малката си сестричка след катастрофата в която загинаха родителите им. Вместо да ходи по дискотеки и купони, наложи му се веднага щом навърши пълнолетие да работи в строителството и да поеме нелеката задача да осигури дом и всичко необходимо за отглеждането на осемгодишната тогава Сара. Васил беше добро момче, но понякога се отдаваше на повика на младостта и имаше нужда да остане насаме с някое момиче. Това беше и причината скоро след пристигането им, прибирайки се от вечерна разходка, Тамара да се запознае на стълбището със Сара. Видя как малкото момиченце пише усърдно нещо в една тетрадка и не забелязва околният свят. Тамара приседна до нея и надникна любопитно в тетрадката, но малката побърза да скрие написаното. 

- Още не е готово. Когато го завърша ще ти го покажа. Нали си съгласна? - изчурулика то.

- Съгласна съм. А какво толкова важно нещо пишеш, че не мога да го прочета сега? - продължи да любопитства младата жена.

- Приказка. За извънземни. Тихо, обаче, защото е тайна. Моля те, не казвай на никого!

- Обещавам да пазя тайната ти! Значи, пишеш приказки. Това е чудесно. Аз съм учителка по литература. Мисля, че с теб можем да станем един добър екип. Какво ще кажеш?

- Ехаа, какъв късмет! Наистина ли си учителка и искаш да ми помагаш? Аз се уча бързо, да знаеш! Когато порасна ще стана най-великата писателка, на всички времена! Това е другата ми тайна. Само на теб я казвам! - с грейнали очи прошепна Сара.

- Вече си имаме две тайни. - Тамара направи сериозен знак, че си заключва устните и изхвърля ключа. Спази си обещанието и двете наистина се превърнаха в добър тандем. Сара пишеше своите детски истории, а Тамара, нейният единствен читател, поправяше грешки и я насърчаваше да развива таланта си. Подаряваше ѝ също книги, казвайки, че добрите писатели са първо запалени читатели. Ден след ден любовта на Сара към литературата растеше, благодарение на Тамара. А отношенията им ставаха все по-близки, макар понякога малката да се обръщаше, от уважение, в учтива форма към добрата си съседка. Понякога вместо на стълбището нощуваше на четвъртия етаж наслаждавайки се на топла домашна храна и целувка за лека нощ. Брат ѝ нямаше нищо против, знаейки колко се нуждае от любов сестра му след тежката им загуба. А сега двете, хванати за ръце, отиваха да видят заедно най-красивия летен изгрев.

На път към плажа се отбиха в любимата на всички квартална баничарница. Майсторът правеше най-вкусните банички, и всякакви други закуски, на света и нямаше почивен ден. В компанията на усмихнатия и раннобуден дядо Трайчо си хапнаха по една баничка с айрян и тъй като много им се услади си взеха и за по-късно. Щяха да посрещнат изгрева сити и доволни. 

Госпожица Алексиева спря малката си компактна синя кола на единственото свободно паркомясто. Извади плажната кърпа и голямото одеало от багажника, хвана отново малкото момиче за ръка и стигайки до хладния пясък го остави да избере най-доброто кътче от което да се насладят на изгрева. До великото събитие оставаше половин час, а малкия сгушен сред обрасли в зеленина хълмове плаж, беше вече пренаселен. Млади, и не толкова млади, хора пиеха бира и разговаряха шумно, създавайки весела и приятна обстановка. Навсякъде се виждаха шарени плажни кърпи, палатки и звучеше всякаква музика от 60-те и 70-те години на двадесети век. За Сара обстановката беше магична и вълнуваща. Много различна от всичко, което беше изживявала до този момент. Слушаше с интерес всичко, което Тамара ѝ разказваше и не пропускаше нищо от случващото се наоколо. Времето на очакване мина бързо и неусетно. Изведнъж, само три-четири минути преди слънцето да се покаже, Сара скочи радостно и хукна нанякъде, оповестявайки, че веднага се връща. Преди да успее да реагира, да викне след нея или да се разтревожи, Тамара я видя да се връща хванала за ръка привлекателен и висок мъж, с двадесет и четири каратова усмивка.

- Добро утро, госпожице Тамара. - поздрави я той. - Много се радвам, че след толкова молби да пийнем заедно по нещо ще можем да го сторим на това чудно място. И то точно тази сутрин. 

- Никога не бих предположила, че ще Ви срешна тук! - изправи се слисана Тамара.

- Нека забравим официалностите. За теб съм Давид. Както и за малката чаровница.

- Много е наблюдателна Сара. Добре, с кого си тук, Давид?

- Сам съм, Всичките ми приятели се оказаха или много работни, или се ужасиха разбирайки колко рано трябва да станат. Завързах нови познанства само за час.

- Добре, значи тримата заедно ще се насладим на момента.

- За мое щастие, да. - усмихна се отново хазяинът.

- Хей, вижте, Слънцето! - викна радостно Сара. В този миг плажът бе огласен от "Juli Morning", песента на Юрая Хийп. Звучеше от тонколоните, но и всички пееха, прегърнати. Тамара, Сара и Давид се присъединиха към всеобщото въодушевление и сплотеност. Пред очите им бавно се издигаше над морските вълни огненото кълбо и небето бе озарено от вълшебна светлина. Заедно с изгрева на слънцето във всички присъстващи души изгря една нова надежда за дни изпълнени с повече топлина и любов. В небето се появиха и няколко ята птици носещи усещането за свобода. Никой не се сети да извади телефон и да снима. Всички се наслаждаваха на момента и на компанията си. Накрая, с насълзени очички, Сара промълви:

- Обешайте ми всяка година да идваме тук, на Джулая. Тримата, заедно. - възрастните от двете ѝ страни се спогледаха смутено, но тъй като те самите желаеха същото, обещаха.

На следващата година, в късната сутрин в първия ден на юли, след едно ново и прекрасно изживяване на плажа, както и много перипетии и хубави моменти в живота им, Тамара и Давид  пиеха бира и разговаряха в неговото ателие. По-точно спореха за общата татуировка, която искаха да си направят. След дълго разглеждане на снимките, които бяха окачени по всички стени, на рисунките правени от Давид по чужди тела, младата учителка настояваше да си татуират целуващи се Мики и Мини. Мъжът до нея повтаряше, че иска да види по ръцете им ключ и ключалка. Повече от час не можеха да стигнат до съгласие. От другия край на помещението се чу детски глас.

- Големи хора сте, а не можете да се разберете. Не се ли досещате какво да си нарисувате и да ви харесва и на двамата? Аз пък знам. Плаж, море, изгряващо слънце и три човешки сенки на плажа. Едната, по средата, е малка, защото съм аз.

- Малката е права. Можем да си сложим такова пано и на стената над спалнята вкъщи. - грейна лицето на Тамара и целуна с любов преструващият се на сърдит Давид. - А ти какво пишеш там, самичка, откакто ние спорим за една татуировка, Сара?

- Нов разказ. Вече е готов. - гордо заяви момичето. - Може ли същото пано и в моята стая?

- Чудесно! Има ли си вече заглавие и ще ни го прочетеш ли? За картината мисля, че и двамата с Давид сме съгласни.

- Ще ви го прочета. Ние сме главните герои в разказа "По изгрев". - започна Сара и в ателието изгря едно ново слънце.

01.07.2022, Ким Джаксън